Станал беднякът и отишъл при майка си:

— Защо плачеш, майко?

— Как да не плача, синко? — отговорила бабичката. — Я виж, някой е издигнал къща в нашия двор.

— Не плачи, майко — рекъл синът, — това е наша къща.

Влезли двамата в къщата и заживели охолно.

На третия ден синът казал:

— Майко, искам да ти кажа нещо.

— Какво, сине? — попитала го майка му.

— Ето какво: нашият цар има дъщеря — ненагледна хубавица. Иди при него и му кажи, че имаш син. Недей нито да ме хвалиш, нито да ме кориш. Кажи само, че искам дъщеря му за жена.

— Няма да отида — отвърнала майка му. — Знаеш ли какво приказваш! Царят ще ме убие, главата ми ще вземе.

Но синът не я оставил на мира: върви, та върви! Майката си казала:

— Няма що, ще отида, пък да става каквото ще! Най-многото да ме убие, по-страшно от това няма!

Сбогувала се тя със сина си и потеглила на път.

Стигнала пред царския дворец. Караулът забелязал, че една бабичка обикаля около двореца, и я попитал:

— Какво търсиш, бабо?

— Искам да видя царя — отвърнала тя. Завели я при царя.

— Какво искаш? Какво те носи при мене? — запитал я царят.

— Ще кажа, царю честити — рекла бабичката. — Моят син иска дъщеря ти за жена.

— Какво приказваш?! Какъв е твоят син, че да иска царската дъщеря за жена?

— Искаме я, дай ни я! — повторила бабичката.

— Добре тогава, иди и кажи на твоя син, щом е такъв юнак, нека посади градини от двете страни на пътя, който води от моя дворец чак до вашата къща.

— Добре — казала бабичката.

Върнала се тя в къщи.

— Какво ти каза царят — попитал я синът й.

Майката отговорила:

— Най-напред се разгневи много, а после каза: „Щом твоят син е такъв юнак, нека посади градини от двете страни на пътя от своята къща чак до моя дворец“.