— Ех, да става каквото ще, няма да умра от глад я! — казал си той и посегнал да откъсне чепка грозде.

Щом докоснал гроздето, скалата се затворила и той останал сам в тъмнината.

Седем години не се разтворила скалата, седем години седял бедният селянин сам в тъмнината. Дочакал все пак да изминат точно седем години и скалата се разтворила. Изскочил беднякът навън и успял да избяга, когато скалата отново се затворила.

Седнал той край скалата да си почине. Седял и не знаел какво да прави. Не подозирал и каква сила притежава неговият калпак.

Полегнал на сянка, подложил калпака под главата си и помислил:

„Ех, калпак имам, под главата ми е меко, но да имаше да постеля и килим, чудесно щях да си поспя!“

Щом помислил това, и пред него изневиделица се появил килим.

Постлал го беднякът, легнал и си казал:

— Какво ли прави сега майка ми? Оставих я сама горката! Да можеше да си бъда сега у дома, при нея!

Щом си казал това, и килимът се вдигнал нагоре заедно с него и с калпака му, полетял във въздуха и се спуснал право пред тяхната къща.

Едва тогава разбрал беднякът каква сила притежава калпакът му.

— Това се казва калпак! — казал той. — Я хайде, мое калпаче, издигни ми, ако можеш, тук, на двора, къща. Но да бъде по-хубава и от царските палати!

Щом изрекъл това, и на двора изникнал цял дворец. По-хубав от него не можело да има! Влязъл беднякът в него и легнал да си почине.

Съмнало се. Майката на бедняка надникнала от колибата си и що да види — в техния двор къща като дворец!

Заплакала бабичката:

— Кой е издигнал такава къща в моя двор, че е заел цялото място?

Зачудили се и съседите: как може за една нощ да се построи такъв дворец?